Кой е Михайло Парашчук?
Талантливият художник работи основно в портретния жанр и монументално-декоративната скулптура, като майсторски преосмисля средствата на старите художествени стилове - барок и класицизъм - и достига голямо разнообразие на пластичната интерпретация на образа.
„Парашчук обединява експресията и динамиката със статичността и равновесието, създава синтез между традицията и иновацията, разкрива борбата между противоположностите, чрез контраста и трагизма достига до красотата и хармонията. Независимо от всичко това, в основата на неговите търсения остава винаги човекът като първоелемент от народа, от който сам той произхожда и в който преминава” - така обобщено го определят тернопилските изследователи на неговото творчество Богдан Хаваривски и Михаил Онискив в книгата си: „Украинецът Михайло Парашчук: връстник на българската свобода, страдалец на нашата съдба”.
Образът на твореца, незаслужено избледнял в човешката памет, остава завинаги жив в своите произведения на изкуството.
Според оценките на изтъкнати български архитекти М. Парашчук е изключителен скулптор и архитект:
- "По-добър в нашата страна и до днес от него няма" (Арх. Сава Овчаров);
- "В областта на скулптурата в архитектурата той и до днес е незаменим" (Арх. Т. Горанов, професор);
- "Парашчук сложи истинското начало на архитектурната скулптура у нас" (Арх. Д. Цолов, академик);
- "По-добър в архитектурно-скулптурна украса няма" (Арх. Йорданов);
- "Жалко, че нямаме повече скулптори като проф. Парашчук". (Арх. Тодор Златев, професор).
Любовта към изкуството у него се формира най-вече по майчина линия чрез прекрасните шевици, с които тя и другите жени в околността украсяват пешкири и ризи.
През 1891 г., на 13 годишна възраст, юношата напуска родното си село, за да се посвети на изкуството, свидетелства неговият приятел, журналист и преводач, специалистът по Украйна Петко Атанасов.
Оценявайки високо любознателността и възможностите на своя възпитаник, първите му преподаватели - полският резбар Кинделски и фигуралистът Вуйцик, работещи в съседно село върху местен параклис, го препоръчват за обучение в художествено училище в Краков.
Четиригодишното пребиваване в Краков дава първоначален тласък в съдбата на младия човек. Той придобива необходимия опит при реставрацията на старинни скулптури, усъвършенства познанията си по пластика, овладява техниката на металната отливка, извайването, каменната резба, като едновременно посещава ателието на проф. Барабаш в Краковската академия.
Блазни го обаче свободата на избора и няма желание да остане завинаги чирак в занаята. Затова след време се отправя за Виена и учи при проф. Венцел във Виенската академия по изкуствата.
Но поради недостиг на средства през 1898 г. 20-годишният М. Парашчук се завръща в Лвов и продължава обучението си в Политехническия институт при проф. Антон Попел. Парктическите умения на Парашчук намират приложение в украсата на фасадата на оперния театър, в проекта за изработване на капители в интериора на етнографския музей и университетската библиотека.
В старинния Лвов Парашчук създава цяла галерия от образи на украински творци - Франко, Стефаник, Людкевич, Пачовски, Карамански, Яцкив и други. В очерка си „Михайло Парашчук. Житие и творчество” украинският професор Дмитрий Степовик откроява оригиналния маниер на извайване на художника, основан на двата метода - изглаждане на формата и пресичането й с резки и вдлъбнатини. Този вид експресивна форма осигурява по-тънкото предаване на характера на образа. По такъв начин Парашчук подчертава своите търсения на нещо желано, но не винаги достижимо при човешките изображения.
Завършването на един от най-красивите паметници на велик поет в Европа - Адам Мицкевич съвместно с проф. А. Попел, участието в художественото оформление на редица монументални сгради в Лвов бележат края на цял един етап от творческото развитие на младия украински скулптор. Културната общественост в града оценява по достойнство неговия талант, а видни меценати го изпращат да следва в Париж през 1906 г. Във френската столица Парашчук учи в частната художествена академия „Жулиен” при проф. Верле, а световноизвестният Огюст Роден го допуска да работи в ателието си.
След завършването на академията Парашчук се установява в Мюнхен, където преподава в Института за приложни изкуства. Работите му от Мюнхенския период са значително повлияни от символизма. Но надделява носталгията по Украйна и младият професор напуска Германия.
В Киев обаче скулпторът не се задържа дълго. Считан за немски шпионин, той е подгонен от царското правителство и се налага да замине за Австро-Унгария.
По време на Първата световна война Парашчук служи във военното комендантство, а по-късно работи в Червения кръст. В лагера за военнопленници от руската армия в Раштат той организира ателие и работилници по рисуване, резба и художествена керамика, където мнозина млади украинци имат възможност да усвояват различни занаяти. Именно в Раштат и Вецляр Парашчук създава необикновени паметници на загиналите украински военнопленници. Тяхната архитектурна част има вид на разчленена стена, а скулптурните изображения в нишите - тъгуващата майка, образът на замисления воин - навяват спомени за загубена родина, семейно огнище, приятели и познати.
В Германия по инициатива на Парашчук те създават украинско-българско дружество и решават да го възстановят в София на всяка цена. Парашчук се съгласява да остане в България временно, а след това - завинаги. Така България става втора родина за украинския скулптор.
Михайло Парашчук пристига в България в началото на един преломен момент в историята на българската архитектура и архитектурната скулптура, когато се поставя остро въпросът за сътрудничество между архитекта и художника-монументалист.
И ако през 1922-1944 г. в България са създадени най-добрите образци на "синтеза" на декоративното изкуство и архитектурата, това до голяма степен се дължи на украинеца Парашчук, който въвежда за пръв път в България изработването на макети за монументални сгради и предварителни проучвания на архитектурни и скулптурни елементи.
Ценителите на изкуството в България оценяват високо неговия талант, което му дава възможност да се наложи като един от най-големите наши портретисти, пише Петко Атанасов.
Той прави бюстове от натура на: Д. Благоев, Цанко Церковски, Стилиян Чилингиров, Рад Дедев, Йордан Пекарев (по-късно Парашчук се жени за дъщеря му Цветана Пекарева); моделира образа на Пейо Яворов, Гоце Делчев; създадената от Парашчук стилизирана глава-барелеф на Христо Ботев е единствената и неповторима творба у нас от този род; на украинеца българите дължат бюста на Стефан Караджа, барелефа на Алеко Константинов (паметника в Пазарджик).
Парашчук се налага с творческия си подход при художественото оформяне на печатницата на Стайков (фигурата на Гугенберг), къщата-резиденция на Хаджипетрови, дома на д-р Стамболиев, Дома на правниците, Банката за земеделски кредит, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, пощата във Варна, унгарската и френската легация.
На Парашчук българските архитекти възлагат украсата на такива монументални сгради като: БНБ (декоративните мотиви с лъвове на "потъващите" врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите), Съдебната палата (оригиналните орнаментирани рамки на парадните врати), Министерството на отбраната, Военната академия "Г. С. Раковски" (неповторимите релефи по сюжети на българската история във входното антре, разположени над петте врати, единият от които - "Аспарух минава Дунава", за направата на втория релеф - "Цар Симеон пред стените на Цариград", Парашчук е ходил специално в Истанбул, не по-малко ценен е третият релеф - "Отбраната на Шипка").
Някои здания в София, в художественото оформяне на които е участвал скулпторът, са частично или изцяло разрушени през бомбардировките - БАН (парадната зала), Алианс Франсез, Домът на славяните, театър "Роял" (сега театър на Българска армия).
Макар и гост на България, подобно на бележития си предшественик професор Михайло Драгоманов (работи в България от 1889 до деня на смъртта си 8. 06. 1895 г., поканен от българското правителство като професор по всеобща история в току-що основаното Висше училище в София, погребан в Централните софийски гробища),
Парашчук се проявява като последователен патриот и деен общественик. Той помага за установяване на контактите между украинските търговски организации и българските кооперации за взаимни доставки на стоки. В началото на 30-те години на ХХ в. Парашчук се проявява и като радетел за българо-югославското сближаване.
От дневника му научаваме, че чест гост в неговия дом е Милое Смилянич, съветник в югославското посолство в София. Димо Казасов, по-късно назначен за български посланик в Югославия, е личен приятел на Парашчук. "Смилянич често идваше у дома... Казасов знаеше за това и често идваше да беседва", - пише Парашчук.
Ратувайки за тясно сближаване между българския и украинския народ, Михайло Парашчук заедно с д-р Иван Шишманов (зет на проф. Михайло Драгоманов) и други български украинофили създава в София Украинско-българско дружество, в което членуват видни представители на столичната интелигенция като Елисавета Багряна, Панчо Владигеров, Райко Алексиев, Асен Найденов и други. По инициатива и с щедрата финансова подкрепа на Парашчук дружеството урежда различни културни инициативи, чества годишнини на бележити украинци.
През 1932 г. Парашчук сътворява паметник на гроба на проф. Михайло Драгоманов на Централните софийски гробища, като поставя тленните останки на бележития украински учен и демократ в специален цинков ковчег с надеждата един ден прахът му да бъде пренесен в Украйна.
По идея на Парашчук Украинско-българското дружество в София решава да издава списание "Украйно-български вести", като за списването му се привлечени Михаил Арнаудов, Тодор Влайков, Стефан Младенов, Стилиян Чилингиров.
През 1935 г. е подготвена първата и единствена книжка на списанието, в което са публикувани стихотворения на Шевченко и Олес, статия за украинската литература, материали за Юрий Венелин. От Лидия Шишманова Парашчук откупува посмъртната маска на проф. М. Драгоманов. Паралелно скулпторът поддържа връзки с украински институции и музеи в Прага, Варшава, Берлин и Лвов.
Цялата тази многостранна дейност на Парашчук за културното сближаване между българския и украинския народ, не допада както на българските политици в лицето на народняците-славянофили, така и на белогвардейската емиграция и на украинците-ренегати.
И едните, и другите в ненавистта си към всичко украинско, приписват на действията на Парашчук ту сепаратизъм и национализъм, ту го наричат "болшевишки агент", "член на Коминтерна". Той попада и в черния списък на Гестапо в София.
След Втората световна война Парашчук е търсен като незаменим помощник на изтъкнатите български архитекти. "Парашчук сложи истинското начало на архитектурната скулптура у нас", - пише арх. проф. Димитър Цолов. "В украсата на сградите по-добър от него няма", - отбелязва народният художник Андрей Николов. А арх. Константинов, проектант на Софийския университет "Св. Климент Охридски", подчертава: "Парашчук е виртуоз по украсата на сградите. Всички други бледнеят".
Не случайно гости на София и България се спират и разглеждат впечатлени фасадата на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" с майсторски изработените капители и входни врати; модернизираните капители за пиластрите, които красят Партийния дом от юг, север и изток.
С особено съвършенство се открояват декоративните картуши над представителния вход на Ректората на Софийския университет, капителите и вратите, фино изработената скулптурна композиция откъм бул. "Цар Освободител", както и кръглите колони с уникалните пиластрови капители в легацията на Югославия.
С влизането в бившия профсъюзен дом "Георги Димитров" в София правят впечатление фоайетата в партера и на първия етаж - шестте маски-сатири, поставени под таванските рамки като своеобразни подпори на същите, момченцето с релефно вчесаната коса и свирка в ръце, подпряло десния балкон в кинозалата. В Музикалния театър "Стефан Македонски" работа на Парашчук са 14-те маски под тавана и двете композиции над официалните ложи, представляващи младеж и девойка, които поддържат лавров венец, с отвор по средата за прожектор; оригинално е моделиран плафонът в залата на кинотеатър "Македония" с изобразеното върху него българско хоро; в български стил е изработена и фигурната композиция над сцената на бившия театър "Трудов фронт" (сега театър "Зад канала") - девойка в национална носия, момък с гъдулка и лък.
От обектите в провинцията привличат вниманието следните творби на Парашчук: театралният салон и фоайетата на читалището в Провадия - същинско бижу на пластичното декоративно изкуство; фасадата, фоайетата и малката театрална зала на дома на културата в Перник; почивната станция в Сапарева баня; дворецът на профсъюзите във Велинград; домът на културата Кърджали; художественото оформление на Дунав-мост "Русе-Гюргево" - двата портала на българския и румънския бряг и орловите глави по цялата дължина на моста.
През есента на 1963 г. 85-годишният Михайло Парашчук е изпратен на почивка в с. Баня - Карловско, за да може след това да започне работа върху паметника на основателя на българската държава - хан Аспарух. Там, в родния град на Левски, на 24 декември 1963 г. завършва жизненият път на украинеца. Въпреки носталгичния си стремеж в края на живота си да се завърне в родната Украйна, съдбата се разпорежда да остане във втората си родина България. Погребан е в Централните софийски гробища редом до другия известен свой съгражданин със заслуги към България, проф. М. Драгоманов. Талантливият скулптор М. Парашчук посмъртно е награден с орден "Св. св. Кирил и Методий" I степен...ОР+
Доц. д-р Цвета Тодорова
