С неговите картини е свързана една от най-приказните страници от българското изкуство през 20-те години.Той е в основата на авангардната сценография през 20-40 те- години, а поколение от талантливи сценографи са негови ученици.
Негови са витражите в Ректората на Софийския университет и мозаичните композиции в Съдебната палата. Създава десетки илюстрации. Занимава се с металопластика, тъкани, керамика, пространствено оформление и т.н.
Иван Пенков е роден на 30 април 1897г. в Казанлък. Син е на фотографа и книгоиздателя Георги Пенков и
учителката Мария Владева.
От техните артистични изяви наследява пристрастието към театралната сцена. Майка му е първата казанлъшка актриса, която си позволява да играе женски роли.
Юношеските му интереси към рисуването го сближават с Иван Милев и Дечко Узунов. През 1914г. Димитър Радойков включва негови и на Иван Милев рисунки в основата на голяма ученическа изложба, а интереса им към сцената ги води в любителския театър на града.
Пътят към изкуството обаче минава през търговската гимназия в Бургас /1914/. Тук през 1916г. урежда най-ранната си изложба, заедно с Янко Анастасов. Следва Южния фронт на Първата световна война.
През 1919 година е приет в Художествената академия, където учи при именитите си съгражданини Петко Клисуров и Борис Михайлов, при Стефан Баджов, Харалампи Тачев, Жеко Спиридонов и др. Сред състудентите му са Дечко Узунов, Стоян Сотиров, Никола Вълчев.
През 1921г. създава серия от живописни платна с изявена декоративност, сред които е и популярната по-късно творба “Паун”. През 1922г. урежда съвместна изложба с Дечко Узунов.
Между 1922 и 1924г. Иван Пенков учи живопис в Мюнхенската академия при проф. Майерхофер. Тези две години са оставили своя отпечатък с няколко експресивни пейзажа от Нюрнберг, Регенсбург и Мюнхен. Със събраните произведения от трите предходни години през есента на 1924г. той реди първата си самостоятелна изложба в Тръпковата галерия в София.
Воден от идеите за значимостта на българското художествено наследство и съвремието, от утвърждаващата се негова лична форма на стилизация и декоративна изразителност Иван Пенков създава онази поредица от платна като “На чешмата”, “Манастир”, “Задушница”, “Майка с дете”, “Богомолци”, с които се нарежда сред най-значимите фигури на движението “Родно изкуство”.
Иван Пенков навлиза в темите и образността на българското художествено наследство със сериозността на изследовател. В иконописта и миниатюрите от средновековните ръкописи, в
дърворезбените възрожденски тавани и алафранги, в писаните каручки и шарените стомни, в чипровските килими, родопските халища и калоферските шивици той търси исконните извори на българската духовност, на вечните измерения и богатство в националната стилистика. От там извиква магията, с която превръща селските майки в мадони, жътварите в светци, планините в тежки черги и композициите си в ритуали.
Създадените през 30-те години “Паисий”, “Жътвар”,
Създадените през 30-те години “Паисий”, “Жътвар”,
”Разпятие”, “Рилският манастир” и др. са част от моста, който прехвърля между минало и съвремие.
През 1937г. получава златен медал на Парижкото изложение. Паралелно с живописта започват и изявите му в сценографията. Заедно с Иван Милев подготвят сценографии за авангардния “Театър Студия” в София, както и впечатляващото с приказно-декоративното си решение на “Принцеса Турандот”, с което дебютират в Народния театър. С новаторските си решения през 20-те години Иван Пенков е безспорно един от най-активните и талантливи театрални художници на България.
От това време са емблематичните за българската сценография декори и костюми към “Опиянение” от Стринберг”, “Тебеширеният кръг” от Клабунд, “Дванайста нощ” от Шекспир, “Майстори” от Рачо Стоянов и т.н. Следват десетки театрални, оперни и балетни постановки, които остават като жалони в българската сценография – от “Волпоне” по Б.Джонсън /1930/ и балета “Зелената флайта” на Моцарт /1932/ през “Когато гръм удари” на П. Яворов /1940/ до “Езоп” от Фигейредо /1956/- последното му творение.
През 1939г. е поканен като преподавател /от 1945г като професор/ в Художествената академия. Там той основава Катедра по сценография, от която през следващите близо две десетилетия подготвя множество от бъдещите сценографи на театрите и оперите в страната.
От началото на 30-те години Иван Пенков изявява познанията и уменията си и в областта на мозайката /Софийската съдебна палата /1940/, Софийската аерогара/, стенописта /Бургаската търговска палата /1929/, залите на бившето Софийско застрахователно дружество “Орел”/.
Особено значим е неговият принос към утвърждаване на витража в съвременното българско изкуство. И до сега, сред най-забележителните стъклописи в страната са неговите композиции с фигурите на Св.Св. Кирил и Методий”, на Св.Климент Охридски, на княз Борис и цар Симеон Велики, и т.н. в Ректората на Софийски университет “Св. Климент Охридски” /1931-1933г./ ; образите на български царе Иван Асен, Иван Александър, Константин Асен в залите на Българска народна банка /1939-1940/, витражите в Министерство на правосъдието /1940/.
След 1933г. започват изявите му в областта на пространственото художествено оформление. Първата му задача е сързана с подреждане на занаятчийската изложба на Българската кооперативна банка в Мюнхен. През 1935г. оформя Българския търговски павилион в Германия, а през 1937г. е поканен за пространственото решение на Българския павилион на Международното изложение в Париж.
Негово е оформлението на българската етнографска изложба във Франкфурт на Майн, Хайделберг, Мюнхен и др. немски градове през 1941г. Между 1947 и 1955г. следва поредица от отговорни задачи по пространствено оформление, сред които са : Търговския павилион на България в Будапеща /1948/ и Прага /1951/, изложбата „Българско народно творчество” в Москва /1952/ и в Лайпциг, Дрезден, Берлин, Хали други градове на Германия /1953/
Благодарение на любовта му към старите художествени занаяти, сериозната изследователска дейност и личните му изяви в редица от тях Иван Пенков допринася за възвръщане на интереса към кованото желязо, медните съдове, килимарството, писаната керамика. Автор е на мебели, декоративни кукли, метални предмети за бита, проекти за тъкани и т.н. През 1945г. организира съвместната си с Йордан Баров изложба живопис и приложни изкуства, на която показва редица от тях.
В края на 40-те и началото на 50-те години творческата активност на Иван Пенков расте. Той е в разгара на силите си. Редом с ангажиментите си в Художествената академия, Народния и Младежкия театър, Института за изобразителни изкуства към БАН, на който е директор, той задълбочава ранните си идейнопластични търсения в живописта, връщайки се към темите за алафрангата, невястата, жътвата.
Създава един удивителен по своята изразителност цикъл от шаржове на колеги, сред които тези на Илия Бешков, Илия Петров, Кирил Цонев, Асен Василев, Ненко Балкански,
Любомир Далчев и др. Рисува себе си – десетки автопортрети с молив, туш и маслени бои. Голямата част от тях са подписани с годината 1957, годината в която на 28 ноември инфаркт прекъсва живота му. Той е на петдесет години.
Името на Иван Пенков има особено място в българското изкуство през 20 век. То е синоним на българщина, талант, енергия, приказност и духовен аристократизъм.
Основната част от живописното творчество на Иван Пенков е притежание на НХГ, СГХГ, художествените галерии на Стара Загора, Казанлък...ОР+
Марин Добрев
ХУДОЖНИК БРАЛ ЯДОВЕ С ПОРТРЕТИСТИТЕ НА ЦАРЯ
Фамилията избрала свободата на духа пред битовите неща
Джони Пенков с брат си - доцента по математика Боян Пенков. (Фото Личен архив и Кирил Константинов)
Популярният актьор и шоумен инж. Джони Пенков и брат му - математикът доц. Боян Пенков, подредиха в Софийска градска художествена галерия великолепна изложба на своя баща Иван Пенков (1897-1957).
Мнозина днес ще попитат с недоумение "А кой е той?". Сякаш чул тези въпроси, художникът ни успокоява със сентенцията си, изписана като мото на изложбата "Изкуството е като гребена на петела - не е нещо съществено и все пак без него петелът не е петел."
Три от най-големите стъклописи в столицата - на Темида в Съдебната палата, в Ректората на Софийския университет и в БНБ, са излезли от неговите ръце. Това обаче е малка част от многообразния му талант. В мащабната ретроспективна експозиция са представени всички творчески периоди на художника - като се започне от неговата първа картина - малък акварел от 1913 г., и се приключи с последните автопортрети, правени през 1957 г.
Всички те - 170 на брой, с малки изключения, които са собственост на музеи, са обгрижени от синовете: почистени, рамкирани, описани. "Не е толкова трудно. Номерът е да имаш баща, който да ти остави толкова много картини (над 1000), а ти да не ги разпердушиниш и продадеш. Защото има много хора, които могат да рамкират, ама нямат какво", обяснява зевзекът Джони Пенков и допълва: "Питат ме годишнина ли има. Отговарям, че има - една година, откакто намерихме пари за рамките." Братята толкова се увлекли в реставрирането, че останали около 65 работи. Те ще бъдат наредени в галерия "Класика" от 20 май. Художникът сам си е проектирал мебелите за вкъщи. Освен част от тях в СГХГ са изложени още идеи за килими, сценични костюми и декори, реализирани в Народния театър, скици от филми, плакати за банки и за мострения панаир в Пловдив, реклама за кислородна паста за зъби "Идеал" от 1928 г.
След няколко седмици ще излезе от печат и неговият дневник "Последната клечка кибрит". "Усещате ли атмосферата на семейство Пенкови? С брат ми наследихме бащиното чувство за хумор и отношението към живота - кое е по-важно, дали битовите неща, или свободата на духа", разказва Джони Пенков и уточнява, че е кръстен на дядо си Георги Иванов Пенков, но от малък му викали Джони и така си останало. Този дядо бил книгоиздател, фотограф и един от основателите на социализма у нас.
Съпругата му - учителката Мария Владева, е първата жена, която е дръзнала да играе на сцената в Казанлък. Дотогава женските роли в театъра са се изпълнявали от мъже. В такава атмосфера се ражда и расте бъдещият творец Иван Пенков. Майка му обаче умира на Великден през 1903 г. През 1913 издъхва баба му Мария Иванова Фетваджиева от Калофер, родена през 1838 г., ученичка на даскал Ботьо Петков.
Същата година си отиват дядо му Иван Пенков, роден през 1831 г., и баща му. Така художникът на 16 години остава пълен сирак. През 1914 г. постъпва в Търговската гимназия в Бургас, а през 1916-а е мобилизиран във войската. Още там, на южния фронт, рисува пейзажи и скици на войници. През 1918-а се връща да довърши образованието си и става щатен актьор и основател на театъра в Бургас.
През 1919 се явява на приемен изпит в рисувалното училище в София. Приемат го в един курс с приятеля му от детството Дечко Узунов. През 1922 г. правят съвместна изложба, а след това и двамата отиват да учат в Художествената академия в Мюнхен. През тези години Иван Пенков дели една стая с писателя Светослав Минков След завръщането си в България работи като сценограф в Народния театър. Издига се до професор в Художествената академия, където основава катедра "Сценография".
Два пъти е избиран за председател на СБХ. През 1944 г. София е бомбардирана и семейството е евакуирано в Панчарево. Иван Пенков не може да понесе приспособяването на повечето от колегите му към новата власт - портретистите на царя бързат да рисуват Сталин.
Тръгват интриги срещу него и през 1954 г. си подава оставката. Същата година получава първия си инфаркт. "Обичаше си много занаята, беше всеотдаен. Имаше весел характер, къщата ни се пълнеше с гости Но, както казваше неговият скъп приятел проф. Александър Балабанов - бра много ядове с "организираната посредственост", заключава тъжно Джони Пенков. Шоуменът признава скромно, че не рисува, винаги си е бил инженер. В киното се появявал между другото.
С Тодор Колев пък водеха радиопредаването "Как ще ги стигнем американците". Джони Пенков има две деца от два брака, синът му е наследил дарбата на дядо си и е художник...ОР+
Людмила Първанова
НАЗДРАВЕ, МАЕСТРО
Монографията на Милена Георгиева представя една от най-колоритните и значими фигури в българското пластично изкуство през 20-ти век - художника Иван Пенков.
монография, 2013,
автор: Милена Георгиева,
издава: Институт за изследване на изкуствата-БАН, 344 стр.
Книгата е първият голям съвременен текст за художника Иван Пенков – едно не толкова забравено, колкото недооценено име в неговата мащабност и стойност за българското изкуство. Художникът винаги е споменаван в големите истории на българското изкуство до първокласни имена на живописци като Владимир Димитров-Майстора, Иван Милев, Сирак Скитник, Дечко Узунов и др.
Книгата е първият голям съвременен текст за художника Иван Пенков – едно не толкова забравено, колкото недооценено име в неговата мащабност и стойност за българското изкуство. Художникът винаги е споменаван в големите истории на българското изкуство до първокласни имена на живописци като Владимир Димитров-Майстора, Иван Милев, Сирак Скитник, Дечко Узунов и др.
Той е сред основните представители на известното в България със своите иновации Движение за родно изкуство през 20-те години. Признати са заслугите му към българското приложно и монументално изкуство, към сценографията и преподаването на тези дисциплини в Художествената академия. За него обаче няма големи монографични изследвания, което е пропуск за българското изкуствознание като се има предвид величината на неговото изкуство.
Книгата „Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков“ съчетава монографичното изследване с проблематизирането на онези артефакти, които са останали маргинални за българската култура поради създаването им в специфичната и затворена атмосфера на бохемските събирания на интелектуалци. Въпреки че този текст не е класически тип монография, той предоставя максимално изобилен фактологичен и снимков материал от личния архив на художника и от периодиката, който се стреми да го обрисува в по-ясна, пълна и дори противоречива светлина.
Първа глава е уводна и запознава читателя с приносите на художника към българската култура. В нея Иван Пенков е представен като „играещия”, но и „синтетичния” творец в българската култура – особен рядък, за съжаление, вид, с който тя не е богата. В първа и втора глава на книгата с неопровержимите аргументи на издирената документация се доказва значението на Иван Пенков в различните видове изкуства, в културния и обществен живот като една сложна и многоизмерна творческа личност.
Книгата „Наздраве, Маестро! Бохемските часове на Иван Пенков“ съчетава монографичното изследване с проблематизирането на онези артефакти, които са останали маргинални за българската култура поради създаването им в специфичната и затворена атмосфера на бохемските събирания на интелектуалци. Въпреки че този текст не е класически тип монография, той предоставя максимално изобилен фактологичен и снимков материал от личния архив на художника и от периодиката, който се стреми да го обрисува в по-ясна, пълна и дори противоречива светлина.
Първа глава е уводна и запознава читателя с приносите на художника към българската култура. В нея Иван Пенков е представен като „играещия”, но и „синтетичния” творец в българската култура – особен рядък, за съжаление, вид, с който тя не е богата. В първа и втора глава на книгата с неопровержимите аргументи на издирената документация се доказва значението на Иван Пенков в различните видове изкуства, в културния и обществен живот като една сложна и многоизмерна творческа личност.
Дискутира се неговото развитие на сценограф, живописец и приложник, етапите през които то минава, влиянията, които претърпява, промените в художествените идеи и стиловият почерк. Монографичният образ на тези глави е построен на принципа на монтажа – фактологията е съчетана с цитати от текстове на художника, снимки и максимален брой репродукции от неговите работи, всяка от които е получила съответната атрибуция, като се въвеждат в научно обръщение голям брой творби, публикуващи се за първи път.
Целта бе да се достигне до максимална изчерпателност и същевременно мащабно панорамно представяне на обширното творчество на художника със съответните върхови акценти. Намирам този мозаечен подход за по-прилягащ за пишещ и рисуващ художник като Иван Пенков.
Трета глава е по-особена и основна за книгата. Тя е изследване на бохемския живот на художника във връзка с два новооткрити художествени албума с карикатури, хумористични стихове, изрезки от вестници, правени от Иван Пенков за неговите приятели в Мюнхен (1922-23) и по-късно в София (1939-1957).
Трета глава е по-особена и основна за книгата. Тя е изследване на бохемския живот на художника във връзка с два новооткрити художествени албума с карикатури, хумористични стихове, изрезки от вестници, правени от Иван Пенков за неговите приятели в Мюнхен (1922-23) и по-късно в София (1939-1957).
Публикуването им не е факсимилно, но се придържа към подбора на максимално стойностното. Детайлно са проучени приятелските кръгове на българските интелектуалци, духовния климат и възможностите тези необичайни за българския художествен живот албуми да се появят през 20-те и през 30-те-50-те години. Изследването е социокултурно с посочени паралели с изкуството на западния авангард и се стреми да отговори на по-глобални проблеми относно липсата на социализация на подобни явления в България.
В подглавата за промените в стила на Иван Пенков след анализ на съдържателните кодове в образността на албумите, се прави опит за отговор на въпроса относно съдбата на формалистичните експерименти в българската култура. Докъде и доколко те имат отношение и към западния авангард? Авторката Милена Георгиева засяга различни пластове на българската култура чрез релациите официално-неофициално, традиционно-модерно, представително-маргинално, персонално-колективно, които се съдържат в частния случай – бохемските албуми.
В подглавата за промените в стила на Иван Пенков след анализ на съдържателните кодове в образността на албумите, се прави опит за отговор на въпроса относно съдбата на формалистичните експерименти в българската култура. Докъде и доколко те имат отношение и към западния авангард? Авторката Милена Георгиева засяга различни пластове на българската култура чрез релациите официално-неофициално, традиционно-модерно, представително-маргинално, персонално-колективно, които се съдържат в частния случай – бохемските албуми.
Книгата извежда заключения за ролята и значението на кафенето в българската култура, за битуването на бохемските кръгове в нея и продуцирането на художествен материал, свързан с публицистични жанрове като карикатурата, сатиричните рисунки, шаржовете в албумите, за реакциите на българския художник при смяната на различните политически режими и (не)възможностите за контакт с традицията и модерното изкуство. Текстът прави културологични наблюдения и поставя различни гледни точки към явлението бохемство-творчество.
Четвъртата глава представя чара на словото на художника. Става дума за негови непубликувани хумористични текстове, посветени на д-р Никола Михов – известен библиограф и учен, неоспорим авторитет сред приятелската група на художника, както и за смешни закачки, афоризми, хороскопи, писани от Ив. Пенков по повод на различни приятелски събирания. В пета глава спомени за художника разказват неговите студенти и колеги - Ненко Токмакчиев, Венета Иванова, Константин Джидров, Емил Костов, Венера Наследникова, Мария Иванова.
Четвъртата глава представя чара на словото на художника. Става дума за негови непубликувани хумористични текстове, посветени на д-р Никола Михов – известен библиограф и учен, неоспорим авторитет сред приятелската група на художника, както и за смешни закачки, афоризми, хороскопи, писани от Ив. Пенков по повод на различни приятелски събирания. В пета глава спомени за художника разказват неговите студенти и колеги - Ненко Токмакчиев, Венета Иванова, Константин Джидров, Емил Костов, Венера Наследникова, Мария Иванова.
Включени са и запазени в ръкописен вид поздравления по случай неговата 60 годишнина от художника Илия Бешков, писателя Светослав Минков, режисьора Н.О. Масалитинов и др. Изследването е обогатено с максимален брой снимки на албумните страници, както и с най-емблематичните творби на художника от всички видове и жанрове, в които е работил. Особената специфика на тази книга, очертава неповторимото обаяние на човека и твореца Иван Пенков, съчленява мозайката на романтичния му живот на артист по пътя на съпоставката на различни микротекстове – визуални и вербални, негови или на приятелите му. И в лицето на авторската научна интерпретация предоставя на всички, които се интересуват от художника и от неговото време, една историко-психологически коректна картина.
***
доц. д-р Виолета Василчина:
"Наздраве, маестро! Бохемските часове на Иван Пенков" ни предлага доста необичаен текст. Както впрочем е необичаен и предметът му - двата "бохемски" албума на художника, запазени като по чудо в личния архив на семейството. Тези албуми хвърлят ярка светлина върху неизследвани периоди от живота на Иван Пенков – неговата младост в Мюнхен, където специализира в Художествената академия (1922-1923) и зрелите му години (1939-1957), когато е на върха на своята слава, но въпреки това не може да излезе извън идейните и обществено-политическите ограничения на своето време.
На пръв поглед изследването е съсредоточено върху писаните и рисуваните следи от неофициалния, бохемския живот на Пенков. Но в действителност, те дават повод да се развият две основни линии на анализ, да се вплетат две основни нишки. Първата нишка представя творецът Пенков и приносите му в художествената култура като систематизира многообразните сфери на творческата реализация - в живописта, приложните изкуства, сценографията, като преподавател в Художествената академия, директор на Института за изобразителни изкуства. Втората нишка ни отвежда при човека Пенков като възлова фигура в средите на артистичната бохема за времето от почти четири десетилетия (20-30-те, 40-50-те години).
В точката на сплитане на тези две нишки попътно се примесват още няколко - за артистичните и идейните течения на времето, за бохемството като начин на живот и неформалното общуване в градското и интелектуалното пространство, за колажа и за невъзможната му публична поява в България, за средищната функция на албумите като част от историята на българските публицистични жанрове (шарж, карикатура, сатирична рисунка), за съдбата на формалистичните експерименти в българското изкуство и т.н.
Особено интересни са съпоставките между съдържанието на албумите и характеристиките на българския обществено-политически климат преди и след 1944 г. Успоредното изследване на маргинални групи като приятелския кръг на Иван Пенков и на социокултурните условия на момента убедително представя любопитни гледни точки към явлението бохемство. А търсеният различен ъгъл на вписването на Иван Пенков в българската култура има много по-широко културологично значение, защото приобщава проекциите на "бохемския" елемент в историята на нашето изкуство.
Така, използвайки бохемските албуми на Иван Пенков и темата за бохемството в българските артистични среди, Милена Георгиева успява да ни въведе в проблематиката на същностни културни отношения - между официалното и неофициалното, между традиционното и модерното, между маргиналното и елитарното, между персоналното и колективното.
Текстът е първият по-голям съвременен изкуствоведски опус за художника Иван Пенков – едно не толкова забравено, колкото недооценено в неговата мащабност и значимост за българското изкуство име. И в този смисъл представлява не само личен принос на Милена Георгиева, но и принос на съвременното изкуствознание.
***
Кой е Иван Пенков /1897- 1957/?
С неговите картини е свързана една от най-приказните страници от българското изкуство през 20-те години.Той е в основата на авангардната сценография през 20-40-те години, а поколение от талантливи сценографи са негови ученици. Негови са витражите в Ректората на Софийския университет и мозаичните композиции в Съдебната палата. Създава десетки илюстрации. Занимава се с металопластика, тъкани, керамика, пространствено оформление и т.н.
Иван Пенков е роден на 30 април 1897г. в Казанлък. Син е на фотографа и книгоиздателя Георги Пенков и учителката Мария Владева. От техните артистични изяви наследява пристрастието към театралната сцена. Юношеските му интереси към рисуването го сближават с Иван Милев и Дечко Узунов. Пътят към изкуството обаче минава през търговската гимназия в Бургас и Южния фронт на Първата световна война. През 1919 година е приет в Художествената академия, където учи живопис при именития си съгражданин Петко Клисуров и декоративно изкуство при проф. Стефан Баджов. През 1921г. създава серия от живописни платна с изявена декоративност, сред които е и популярната по-късно творба “Паун”.
Между 1922 и 1924г. Иван Пенков учи живопис в Мюнхенската академия при проф. Майерхофер. Тези две години са оставили своя отпечатък с няколко експресивни пейзажа от Нюрнберг, Регенсбург и Мюнхен. Със събраните произведения от трите предходни години през есента на 1924г. той реди самостоятелна изложба в Тръпковата галерия. Воден от идеите за значимостта на българското художествено наследство и съвремието, от утвърждаващата се негова лична форма на стилизация и декоративна изразителност Иван Пенков създава онази поредица от платна като “На чешмата”, “Манастир”, “Задушница”, “Майка с дете”, “Богомолци”, с които се нарежда сред най-значимите фигури на движението “Родно изкуство”.
Иван Пенков навлиза в темите и образността на българското художествено наследство със сериозността на изследовател. В иконописта и миниатюрите от средновековните ръкописи, в дърворезбените възрожденски тавани и алафранги, в писаните каручки и шарените стомни, в чипровските килими, родопските халища и калоферските шивици той търси исконните извори на българската духовност, на вечните измерения и богатство в националната стилистика. От там извиква магията, с която превръща селските майки в мадони, жътварите в светци, планините в тежки черги и композициите си в ритуали.Създадените през 30-те години “Паисий”, “Жътвар”, ”Разпятие”, “Рилският манастир” и др. са част от моста, който прехвърля между минало и съвремие.
През 1937г. получава златен медал на Парижкото изложение.
Паралелно с живописта започват и изявите му в сценографията. Заедно с Иван Милев подготвят сценографии за авангардния “Театър Студия” в София, както и впечатляващото с приказно-декоративното си решение на “Принцеса Турандот”, с което дебютират в Народния театър. С новаторските си решения през 20-те години Иван Пенков е безспорно един от най-активните и талантливи театрални художници на България. От това време са емблематичните за българската сценография декори и костюми към “Опиянение” от Стринберг”, “Тебеширеният кръг” от Клабунд, “Дванайста нощ” от Шекспир, “Майстори” от Рачо Стоянов и т.н. Следват десетки театрални, оперни и балетни постановки, които остават като жалони в българската сценография – от “Волпоне” по Б. Джонсън /1930/ и балета “Зелената флейта” /1932/ през “Когато гръм удари” на П. Яворов /1940/ до “Езоп” от Фигейредо /1956/.
През 1939 г. е поканен като преподавател /от 1945 г. като професор/ в Художествената академия. Там той основава Катедра по сценография, от която през следващите близо две десетилетия подготвя множество от бъдещите сценографи на театрите и оперите в страната.
От началото на 30-те години Иван Пенков изявява познанията и уменията си и в областта на мозайката /Софийската съдебна палата, Софийската аерогара/, стенописа /Бургаската търговска палата, залите на бившето Софийско застрахователно дружество “Орел”/.
Мозайка “Темида”, 1941. Съдебна палата, София. Подпис и дата долу вляво: Проектъ Проф. Иванъ Пенковъ 1941. Надпис долу вдясно: Изпълни Августъ Вагнеръ Берлин.
***
доц. д-р Виолета Василчина:
"Наздраве, маестро! Бохемските часове на Иван Пенков" ни предлага доста необичаен текст. Както впрочем е необичаен и предметът му - двата "бохемски" албума на художника, запазени като по чудо в личния архив на семейството. Тези албуми хвърлят ярка светлина върху неизследвани периоди от живота на Иван Пенков – неговата младост в Мюнхен, където специализира в Художествената академия (1922-1923) и зрелите му години (1939-1957), когато е на върха на своята слава, но въпреки това не може да излезе извън идейните и обществено-политическите ограничения на своето време.
На пръв поглед изследването е съсредоточено върху писаните и рисуваните следи от неофициалния, бохемския живот на Пенков. Но в действителност, те дават повод да се развият две основни линии на анализ, да се вплетат две основни нишки. Първата нишка представя творецът Пенков и приносите му в художествената култура като систематизира многообразните сфери на творческата реализация - в живописта, приложните изкуства, сценографията, като преподавател в Художествената академия, директор на Института за изобразителни изкуства. Втората нишка ни отвежда при човека Пенков като възлова фигура в средите на артистичната бохема за времето от почти четири десетилетия (20-30-те, 40-50-те години).
В точката на сплитане на тези две нишки попътно се примесват още няколко - за артистичните и идейните течения на времето, за бохемството като начин на живот и неформалното общуване в градското и интелектуалното пространство, за колажа и за невъзможната му публична поява в България, за средищната функция на албумите като част от историята на българските публицистични жанрове (шарж, карикатура, сатирична рисунка), за съдбата на формалистичните експерименти в българското изкуство и т.н.
Особено интересни са съпоставките между съдържанието на албумите и характеристиките на българския обществено-политически климат преди и след 1944 г. Успоредното изследване на маргинални групи като приятелския кръг на Иван Пенков и на социокултурните условия на момента убедително представя любопитни гледни точки към явлението бохемство. А търсеният различен ъгъл на вписването на Иван Пенков в българската култура има много по-широко културологично значение, защото приобщава проекциите на "бохемския" елемент в историята на нашето изкуство.
Така, използвайки бохемските албуми на Иван Пенков и темата за бохемството в българските артистични среди, Милена Георгиева успява да ни въведе в проблематиката на същностни културни отношения - между официалното и неофициалното, между традиционното и модерното, между маргиналното и елитарното, между персоналното и колективното.
Текстът е първият по-голям съвременен изкуствоведски опус за художника Иван Пенков – едно не толкова забравено, колкото недооценено в неговата мащабност и значимост за българското изкуство име. И в този смисъл представлява не само личен принос на Милена Георгиева, но и принос на съвременното изкуствознание.
***
Кой е Иван Пенков /1897- 1957/?
С неговите картини е свързана една от най-приказните страници от българското изкуство през 20-те години.Той е в основата на авангардната сценография през 20-40-те години, а поколение от талантливи сценографи са негови ученици. Негови са витражите в Ректората на Софийския университет и мозаичните композиции в Съдебната палата. Създава десетки илюстрации. Занимава се с металопластика, тъкани, керамика, пространствено оформление и т.н.
Иван Пенков е роден на 30 април 1897г. в Казанлък. Син е на фотографа и книгоиздателя Георги Пенков и учителката Мария Владева. От техните артистични изяви наследява пристрастието към театралната сцена. Юношеските му интереси към рисуването го сближават с Иван Милев и Дечко Узунов. Пътят към изкуството обаче минава през търговската гимназия в Бургас и Южния фронт на Първата световна война. През 1919 година е приет в Художествената академия, където учи живопис при именития си съгражданин Петко Клисуров и декоративно изкуство при проф. Стефан Баджов. През 1921г. създава серия от живописни платна с изявена декоративност, сред които е и популярната по-късно творба “Паун”.
Между 1922 и 1924г. Иван Пенков учи живопис в Мюнхенската академия при проф. Майерхофер. Тези две години са оставили своя отпечатък с няколко експресивни пейзажа от Нюрнберг, Регенсбург и Мюнхен. Със събраните произведения от трите предходни години през есента на 1924г. той реди самостоятелна изложба в Тръпковата галерия. Воден от идеите за значимостта на българското художествено наследство и съвремието, от утвърждаващата се негова лична форма на стилизация и декоративна изразителност Иван Пенков създава онази поредица от платна като “На чешмата”, “Манастир”, “Задушница”, “Майка с дете”, “Богомолци”, с които се нарежда сред най-значимите фигури на движението “Родно изкуство”.
Иван Пенков навлиза в темите и образността на българското художествено наследство със сериозността на изследовател. В иконописта и миниатюрите от средновековните ръкописи, в дърворезбените възрожденски тавани и алафранги, в писаните каручки и шарените стомни, в чипровските килими, родопските халища и калоферските шивици той търси исконните извори на българската духовност, на вечните измерения и богатство в националната стилистика. От там извиква магията, с която превръща селските майки в мадони, жътварите в светци, планините в тежки черги и композициите си в ритуали.Създадените през 30-те години “Паисий”, “Жътвар”, ”Разпятие”, “Рилският манастир” и др. са част от моста, който прехвърля между минало и съвремие.
През 1937г. получава златен медал на Парижкото изложение.
Паралелно с живописта започват и изявите му в сценографията. Заедно с Иван Милев подготвят сценографии за авангардния “Театър Студия” в София, както и впечатляващото с приказно-декоративното си решение на “Принцеса Турандот”, с което дебютират в Народния театър. С новаторските си решения през 20-те години Иван Пенков е безспорно един от най-активните и талантливи театрални художници на България. От това време са емблематичните за българската сценография декори и костюми към “Опиянение” от Стринберг”, “Тебеширеният кръг” от Клабунд, “Дванайста нощ” от Шекспир, “Майстори” от Рачо Стоянов и т.н. Следват десетки театрални, оперни и балетни постановки, които остават като жалони в българската сценография – от “Волпоне” по Б. Джонсън /1930/ и балета “Зелената флейта” /1932/ през “Когато гръм удари” на П. Яворов /1940/ до “Езоп” от Фигейредо /1956/.
През 1939 г. е поканен като преподавател /от 1945 г. като професор/ в Художествената академия. Там той основава Катедра по сценография, от която през следващите близо две десетилетия подготвя множество от бъдещите сценографи на театрите и оперите в страната.
От началото на 30-те години Иван Пенков изявява познанията и уменията си и в областта на мозайката /Софийската съдебна палата, Софийската аерогара/, стенописа /Бургаската търговска палата, залите на бившето Софийско застрахователно дружество “Орел”/.
Mosaics “Themis”, 1941. Court-house, Sofia. Signed and dated at the lower left corner: Prof. Ivan Penkov 1941. Inscription at the right corner: August Wagner Berlin
Особено значим е неговият принос към утвърждаване на витража в съвременното българско изкуство. И до сега, сред най-забележителните стъклописи в страната са неговите композиции с фигурите на Св. Климент Охридски, княз Борис и цар Симеон Велики в Ректората на Софийски университет “Св. Климент Охридски” /1932 г./; образите на български царе Иван Асен, Иван Александър, Константин Асен в залите на Българска народна банка /1939 г./
Любовта на Иван Пенков към старите художествени занаяти, сериозната изследователска дейност и личните му изяви в редица от тях допринася за възвръщане на интереса към кованото желязо, медните съдове, килимарството, писаната керамика. Автор е на мебели, декоративни кукли, метални предмети за бита, проекти за тъкани и т.н.
В края на 40-те и началото на 50-те години творческата активност на Иван Пенков расте. Той е в разгара на силите си. Редом с ангажиментите си в Художествената академия, Народния и Младежкия театър, Института за изобразителни изкуства към БАН, на който е директор, той задълбочава ранните си идейно-пластични търсения в живописта, връщайки се към темите за алафрангата, невястата, жътвата.
Създава удивителен по своята изразителност цикъл от шаржове на колеги, сред които тези на Илия Бешков, Илия Петров, Кирил Цонев, Асен Василев, Ненко Балкански, Любомир Далчев и др. Рисува себе си – десетки автопортрети с молив, туш и маслени бои. Голямата част от тях са подписани с годината 1957, в която на 28 ноември инфаркт прекъсва живота му. Той е на петдесет години.
Името на Иван Пенков има особено място в българското изкуство през 20 век. То е синоним на българщина, талант, енергия, приказност и духовен аристократизъм...ОР+
Марин Добрев
Името на Иван Пенков има особено място в българското изкуство през 20 век. То е синоним на българщина, талант, енергия, приказност и духовен аристократизъм...ОР+
Марин Добрев
