Възникнал на кръстовището на изключително важни пътища, свързващи Западна Европа с Мала Азия и Близкия Изток, и Балтийско с Егейско море (трансевропейски коридори Е-80, Е-79), с горещ минерален извор в центъра си, градът е познал както епохи на спокойствие и разцвет, така и периоди на исторически катаклизми.
Независимо от историческите превратности той не е променил и до днес своя исторически градски център – хилядолетно постоянство, с което могат да се похвалят много малко европейски градове.
Горещият минерален извор и кръстопътното местоположение са двата основни фактора за възникването и развитието на София на това място.
Освен благоприятните природо-географски дадености, за възникването на историческия градски център, респективно на града, имат не по-малко значение и уседналия живот, и поселищните традиции.
Техните корени се откриват далеч назад във времето и пространството. Всяка следваща епоха постепенно е приближавала обитателите на Софийското поле към историческия център на днешната столица.
Горещият минерален извор и кръстопътното местоположение са двата основни фактора за възникването и развитието на София на това място.
Освен благоприятните природо-географски дадености, за възникването на историческия градски център, респективно на града, имат не по-малко значение и уседналия живот, и поселищните традиции.
Техните корени се откриват далеч назад във времето и пространството. Всяка следваща епоха постепенно е приближавала обитателите на Софийското поле към историческия център на днешната столица.
През новокаменната епоха (неолита) – VI-V хилядолетие преди Христа, най-близкото, сред множеството праисторически селища в Софийското поле е в днешния квартал Слатина.
Останки от следващата медно-каменна епоха (халколита) – IV-III хилядолетие преди Христа са разкрити вече много по-близо до днешния столичен център, на снижената сега тераса край площад „Княз Александър Батенберг”, където са сградите на Национална художествена галерия и Националния етнографски институт с музей.
Бронзовата епоха (3000/2750 – 1250 г. преди Христа) е епохата, за която се смята, че тракийските племена вече са населявали територията на България, включително и днешното Софийско поле. Макар и много малко, находките от тази епоха свидетелстват за наличието на тракийско селище в площта между ЦУМ и хотел „Шератон”. Тази епоха полага началото на историческия градски център на София, който не е променил местоположението си до днес.
Находките от старожелязната (XII – VI в.) до елинистическата (III – I в.) епоха, намерени на територията на града, показват, че живота на това място не е прекъсвал и вече може да се говори, ако не за град, в античния или съвременен смисъл на думата, то за селище с наченки на планировка. Античните автори отбелязват името на племето „серди”, заселило се трайно на територията на днешното Софийско поле. Името, вероятно от келтски произход, преминава и върху главното селище на траките в региона – Сердика, Сердон полис (град на сердите), а след това и върху развилия се тук, след I век след Христа, голям град.
След 45 г. след Христа територията обитавана от сердите преминава към новообразуваната римска провинция Тракия. Земите на провинцията били административно разделени на стратегии – области, наречени по имената на племената, които са ги населявали.
Сердикийската стратегия обхващала цялата област на Западна Стара планина и е просъществувала до времето на император Хадриан (117 – 138 г.), след което е заменена от градската територия (окръг) на Сердика. Благодарение на местоположението си селището бързо се развива икономически, в резултат на което, след 106 г., при император Марк Улпий Траян (98 – 117) получава права на муниципиум – на селище с автономно управление и градска уредба.
В чест на императора градът започва да се нарича Улпия Сердика и в официални надписи е наречен „най-блестящият град на сердите”. Новият град укрепва икономически, развива се и се благоустроява.
През втората половина на II век, между 176 – 180г., по време на съвместното управление на император Марк Аврелий и сина му Комод, градът е укрепен с крепостна стена. Трасето й, наложено от естествената конфигурация на терена, определя завинаги постоянната укрепена градска площ и планировка – мястото на четирите крепостни порти и двете свързващи ги главни улици, правилно ориентираната улична мрежа, градските квартали (инсули), мястото на градския площад (форума) и най-важните обществени сгради около него – седалището на римския наместник (преториума), градския съвет (булевтериона), съвета на старейшините (герузията) и др.
Следите от тази планировка и сега могат да бъдат разчетени в съвременните трасета и площи на основни улици, булеварди и площадни пространства в центъра на София.
През същия II век е каптиран и горещият минерален извор, около който са били издигнати и градските обществени бани (термите).
Историческото развитие на града е спокойно и цветущо до към 40-те години на III век, когато за период от около 30 години (239 – 270), нашествия на племена, северно от р. Дунав, засягат като провинциите Мизия и Тракия, така и градската територия на Сердика.
През същия II век е каптиран и горещият минерален извор, около който са били издигнати и градските обществени бани (термите).
Историческото развитие на града е спокойно и цветущо до към 40-те години на III век, когато за период от около 30 години (239 – 270), нашествия на племена, северно от р. Дунав, засягат като провинциите Мизия и Тракия, така и градската територия на Сердика.
През втората половина на III век в Римската империя настъпват промени, които се отразяват пряко върху статута на града.
При император Аврелиан (270 -275) римските гарнизони са изтеглени от територията на днешна Румъния, на юг от р. Дунав и към 272г. административно са оформени две нови римски провинции – Крайбрежна Дакия и Вътрешна
(Средиземна) Дакия, с главен град Сердика.
Началото на IV век е време на основни преустройства, както за цялата Римска империя и нейните провинции, така и за града. Политическите и икономически промени, установяването на християнството, първоначално за равноправна на другите (313 г.), а по-късно и за единствената официална, държавна религия (381 г.), се отразяват с пълна сила върху положението и архитектурния облик на Сердика.
Времето на император Константин I Велики (306 – 337 г.) е границата между две големи епохи – залезът на старите езически богове и възхода на новата християнска религия. Императорът превръща града, за дълъг период от време, в своя почти постоянна резиденция.
Показателен е Константиновият израз: „Сердика е моя Рим”. Градът се утвърждава и като един от центровете на новата християнска религия. Неслучайно тук през 343 г., по времето на сердикийския епископ Протоген, се свиква Сердикийския църковен събор – продължение на Първия вселенски събор в Никея от 325 г. Съборът взима важни решения, имащи дълготрайни последици за християнството.
Времето на император Юстиниан I Велики (527 – 565) е последния период от разцвета на града през античността. Сега са преустроени крепостните му стени, на хълма на източно от него изправя внушителен ръст базиликата „Света София”.
Към края на VI – началото на VII век славянските племена вече са се установили трайно в района на Сердика и градът продължава да съществува в славянско обкръжение в границите на Източната римска империя – Византия.
Българският хан Крум (803 – 814г.) оценява стратегическото положение на града, обсажда го през пролетта на 809г. и го завладява, но за окончателното му пресъединяване към Първото българско царство може да се говори по времето на хан Омуртаг (814 – 831г.).
Променя се етническия състав на градското население, което става преобладаващо славянско. Към това време се отнася възникването на новото му име – Средец, едно осмисляне и трансформиране на предишното име на града, което отговаряло и на географското му местоположение – в средата на балканските земи, на кръстовището на много пътища.
Почти два века Средец се развива като важен политически , военен, икономически и културен център на Първото българско царство.
Почти два века Средец се развива като важен политически , военен, икономически и културен център на Първото българско царство.
След завладяването през 972г. на североизточните български земи със столицата Преслав от Византия, Средец става временна столица на държавата и Българската архиепископия, начело с патриарх Дамян, се премества тук от гр. Дръстър (дн. Силистра). Градът не губи своето значение и през периода 1018 г. -1194 г., когато е под византийското владичество.
Той е временно седалище на византийския управител на „тема (област) България”, наречен „дук на Средец”.
По време на Второто българско царство за Средец настъпва време на продължителен икономически и културен разцвет (1194 – 1382г.). Той придобива окончателно облика на типично средновековен град. Улиците се стесняват, появяват се постройки с характерен тухлено – каменен градеж, издигат се нови малки църкви, в околностите му – предимно по склоновете на Витоша и Стара планина, възникват множество манастири.
В последните десетилетия на XIV век градът започва да се нарича със сегашното си име – София, по името на базиликата, която се издига край него. Новото име постепенно измества по-старите имена – Сердика, Триядица, Средец и през XV век се налага окончателно.
За първи път новото име София се споменава през 1376г. в документ на гр.Дубровник, а в български официален документ е отбелязано през 1382г. - в златопечатната грамота (хрисовул) на Цар Иван Шишман, с която той дава привилегии на Драгалевския манастир „Св.Богородица Витошка”. През 1382 г., след тримесечна обсада, София е завладяна от османските завоеватели.
При новото устройство на завладените балкански територии София става център на най-голямата административна единица – Румелийското бейлербейство (еялет), начело с паша. След Освобождението на града от османско владичество (04.01.1878г.), една година по-късно – на 03.04.1879 г., Първото учредително Народно събрание единодушно избира София за столица на възстановената българска държава.
В своето многовековно развитие София винаги играе важна роля в историята на българските земи като средищен център, естествено кръстовище на пътищата свързащи Изтока със Запада, както и страните на север от България с тези на юг от нея. След Освобождението Временното руско управление начело с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков се установява в Пловдив, където престоява от юни до септември 1878 г.
В своето многовековно развитие София винаги играе важна роля в историята на българските земи като средищен център, естествено кръстовище на пътищата свързащи Изтока със Запада, както и страните на север от България с тези на юг от нея. След Освобождението Временното руско управление начело с императорския комисар княз Дондуков-Корсаков се установява в Пловдив, където престоява от юни до септември 1878 г.
Подписването на Берлинския договор налага преместването на управлението и княз Дондуков през месец октомври същата година се установява в София.
Съгласно постановлението на чл.4 от Берлинския договор, в Търново предстои свикването на събрание на българските първенци, за да изработят „Органически правилник на Княжеството”.
Учредителното събрание трябваше да реши и въпроса за столичния град на България. Така по това време се очертават вече три града като три политически центъра: Пловдив, където започва работата по държавното устройване на новоосвободена България; Търново, където се свиква Учредителното Народно събрание и София, седалището на учредените власти след Берлинския договор.
Макар, че преди внасянето на въпроса за столичния град на България, е имало поддръжници за старата столица Търново, на Учредителното събрание се прави предложение единствено за София и то се приема с пълно мнозинство.
Идеята София да остане столица е на проф. Марин Дринов. Неговата заслуга за избора на София като столичен град е безспорна.
Този голям български учен, професор в Харковския университет, автор на крупни исторически трудове, по време на Освободителната война е зачислен към канцеларията на началника на гражданското управление в окупираните български земи княз Черказки.
След назначаването на П. Вл. Алабин за софийски губернатор на 05.02.1878 г., М. Дринов е назначен за негов помощник. По-късно, когато се учредяват отделни /министерства/, той оглавява отделът на просветата.
Като началник на отдел Марин Дринов вече участвува във всички мероприятия на окупационното управление и неговите съвети на местен и учен българин се взимат винаги под внимание и упражняват не малко влияние при уреждането на новата администрация и учредяването на нови институти. Освен това той се ползува с личните симпатии на княз Дондуков, който се отнася с голямо доверие към Дринов и се вслушва в съветите му.
Убедителните доводи на Марин Дринов при обсъждането на въпроса за столицата на България са възприети от княз Дондуков и от други руски управители.
Предимствата на София за столичен град са няколко: намира се в центъра на българските земи и заема важно стратегическо положение, лежи на най-важния път на Балканския полуостров, който свързва Европа с Азия, близо до София се намира каменовъглената мина Перник, която веднага след Освобождението започва да доставя лесно и бързо въглища за индустрията, транспорта и отоплението, около столицата се простира обширен терен удобен за разширение на града.
Когато на заседанието на Учредителното събрание в Търново на 22.03./03.04н.ст./1879 г., Найден Геров изказва мисълта, че е „нужно да се определи столицата на Княжеството” – се предлага София. Друго предложение не се прави и то се приема единодушно и с въодушевление.
„Повод да се снабди и София с герб бе Всемирното изложение в Париж през лятото на 1900 г., в което взе участие и България. Екзекутивният комитет при това изложение поиска и от нашата столица да представи един екземпляр от герба си, който да постави в тамошната тържествена зала ...
Тогава кмет на града бе г. Хр. Попов. Набързо той повика г. Мърквичка, директор на Рисувалното училище, г. Добруски, директор на Народния музей, и мен. Събрахме материал в свързка с историята на града и са възложи на мен да изработя герба. Установих формата на щита, разделих го на четири полета ('ecartel 'е - geviert), като запазих горните две (шефското място) за тези сюжети, които биха изказали името на града, а долните две - за другите сюжети, характерни за града.
В горното дясно поле (в гербовете страните са лява и дясна като у човека) поставих образа ULPIA SERDICA - зает от една антична монета, за да подскаже старото име на София - Сердика; в горното ляво поле поставих църквата „ Се. София ", от която столицата е добила сегашното си име; в долното дясно поле - Витоша, вековният свидетел на исторически събития; в долното ляво - златен балдахин, под който е изобразена статуята на Apollo Medicus — като персонификация на минералните извори в и около София.
И този сюжет е от една антична монета. По това време, когато работех герба, г. Добруски ми показа едно меда-лъонче, намерено при разкопките на Трапезица - В. Търново. На него бе изобразен един лъв в скачащо положение и едно малко лъвче под него - върху червен емайл. Взех големия лъв и го поставих върху отделно щитче, което сложих в средата на общия щит - в сърцевината (dans I'abime), както се изразяват хералдиците.
Този мотив служи и да подчертае, че София е приемница на старата столица В. Търново.
Над щита поставих зидова корона - couronne murale - Wandkrone, каквато имат право да носят само градските гербове. Княз Фердинанд - голям познавач на хералдическото изкуство, го много хареса и утвърди.
Над щита поставих зидова корона - couronne murale - Wandkrone, каквато имат право да носят само градските гербове. Княз Фердинанд - голям познавач на хералдическото изкуство, го много хареса и утвърди.
- От него се направи копие и се изпрати в Париж;..." X. Тачев, За герба на София.
- „Развигор", бр. 8/21. III. 1937.Хараламби Тачев. Софийски исторически музей.
- 1911 г. — Хараламби Тачев прибавя девиза „Расте, но не старее" 1928 г.
- Хараламби Тачев дооформя герба с лента с девиза и лаврови клонки
- 40-те години — Борис Ангелушев предлагапо-опростен вариант 1974 г.
- Иван Радев добавя петолъчка и още по-силностилизира герба 1991 г.
- Възстановява се гербът във вида му от варианта на X. Тачев от 1928 г.
Отзвук от миналото на Сердика
в Столичният Герб
Лявата горна страна на разпределения на пет части щит на столичния герб е заета от един женски образ със сгънати на кок коси. Те са прикрити от богато надиплен воал, чиито краища в леки гънки обграждат лицето и се спускат свободно към раменете. На главата пред кока, във вид на корона са представени крепостни стени, фланкирани от кули със зъбери.
Това изображение пресъздава основните иконографски белези на един познат тип, представен върху монети на най-значителните градски центрове в Тракия през римската епоха - Сердика (София), Пауталия (Кюстендил), Филипопол (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора) и Хадрианопол (Одрин).
Около този тип, определян поради присъствието на крепостната корона като изображение на градска богиня, е изписан кръгов надпис на гръцки език, съдържащ името на съответната градска управа. Лицевата страна на бронзовите монети е заета от един и същ портретен образ - на властолюбивата римска императрица Юлия Домна - съпруга на Септимий Север и майка на Каракала и Гета.
Всестранното изследване на споменатите бронзови монети ни довежда до установяването на две интересни иконографски зависимости. От една страна, налице е близостта между портретния образ на Юлия Домна, заемащ лицевата страна на монетите, и този, представен върху обратната страна на същите монетни емисии. От друга страна, налице е близост между изображенията на същата градска богиня, възпроизведена върху монетите на петте градски управи.
Във всички случаи, независимо от художествените умения на гравьорите на отделните монетни матрици, налице са едни и същи особености — правилен гръцки нос, вълнисти, сгънати на кок коси и малка остра брадичка, които са характерни портретни черти на Юлия Домна.
Съпоставянето на тези наблюдения показва, че в някои от най-значителните центрове в Тракия, на фона на конкретни политически събития, култът към всемогъщата Юлия Домна се е слял с този на съответните градски богини. Използването на един и същ необичаен монетен тип, възхваляващ по особено художествен начин славолюбието на Юлия Домна като покровителка на градовете, е явно във връзка със събития от политически характер, засегнали с еднаква сила споменатите градски центрове в Тракия.
Изброяването на техните имена хвърля светлина върху един интересен, обединяващ фактор, свързан с тяхното географско положение. Три от тях — Сердика, Филипопол и Хадрианопол, са главни станции на един от най-важните стратегически пътища, свързващ столицата с източните римски провинции. Този път прекосявал Тракия в посока от северозапад към югоизток. Останалите два града — Пауталия и Августа Траяна, без да бъдат непосредствено станции на споменатия път, са владеели съседни на него територии.
Имената на тези пет града са засега единствените, засвидетелствани в пътните колони от Тракия. От надписите върху тях е установено отдавна, че пътните колони са всъщност почетни паметници, издигани в чест на преминаването на съответния император и неговата свита през Тракия.
Придвижването на императора от столицата към далечните римски провинции или обратно, което при тогавашното състояние на пътищата и транспорта е продължавало няколко месеца, е било събитие от изключителна важност за областите и градовете, през които той е преминавал.
Римският историк Дион Касий (155-235), живял по време на династията на Северите, дава редица интересни и любопитни сведения за организацията на тези пътувания, подготвяни твърде грижливо от императорската администрация. Всички управители на провинции били уведомявани предварително за пътя на императора с цел да се предприемат необходимите мерки за неговото възстановяване.
Градовете, посочени като места за временна отмора на владетеля, правили огромни разходи, за да отговорят достойно на направената им чест. Техните управи организирали игри, издигали статуи, поставяли пътни колони. Отсичани били медальони с възпоменателна цел.
В обръщение били пускани специални монетни емисии. В светлината на всичко това с основание можем да приемем, че поводът за отсичане на монети с изображението на Юлия Домна е едно пътуване на императрицата през Тракия.
В историческите сведения, с които разполагаме, името на Юлия Домна като съпруга на Септимий Север, а по-късно и като майка на император Каракала, е свързано с две придвижвания на императора и на неговата свита през римските провинции на Балканския полуостров. Първото от тях е станало през 202 г., когато след дългото си триумфално пътуване в Африка и Мала Азия, Септимий Север, придружен от своето семейство - съпругата и двете си деца, пристигнал в Бизантион (Истанбул), една от крепостите на неговия неотдавнашен съперник Песцений Нигер.
Оттук, според сведенията на римските автори, „той посетил много други градове в Тракия". Кои са тези градове, можем да разберем от съдържанието на издигнатите в чест на Септимий Север пътни колони. Една от тях е намерена на територията на Сердика, а друга — в тази на Августа Траяна.
Съпоставянето на данните на старите автори с тези от епиграфските паметници и с анализа на нумизматичния материал показва, че между градовете в Тракия, посетени дори пътьом от Септимий Север и Юлия Домна, са били Хадрианопол, Филипопол и Сердика, главни станции в стратегическия път, известен в римските итинерарии (пътеводители) под названието „71 път".
През 214 г. за втори път, вече в качеството си на майка на младия император Каракала, Юлия Домна преминава през римските провинции на Балканския полуостров на път за Мала Азия. Според изворите, императорската свита следвала пътя покрай Дунавския лимес до черноморския бряг, откъдето по известния понтийски път тя се спуснала към Бизантион.
Така встрани от пътя на императора и неговата майка останали едни от най-големите градски центрове в Тракия. Между тях е бил и Филипопол, чиято управа, по думите на Дион Касий, изразходвала напразно огромни средства за организираните в чест на Каракала Александрийски игри.
Явно е, че заедно с Филипопол настрана от пътя на императора и на неговата свита са останали през 214 г. и другите две главни станции по „71 път". Това са Сердика и Хадрианопол, както и разположените в съседство до пътя територии на Пауталия и Августа Траяна.
Всичко това показва, че представянето на Юлия Домна като градска богиня върху монетите на Сердика, Пауталия, Филипопол, Августа Траяна и Хадрианопол е свързано с първото пътуване на императрицата в Тракия през 202 г.
Тракия тогава е била един от последните етапи в дългото и изморително пътуване на Септимий Север и Юлия Домна. Ето защо, възможно е те да са се задържали по-дълго време от предвиденото в някои от тракийските градове.
Между тях е била Сердика, чието живописно разположение, богата растителност и предимно известните й лековити минерални извори я превръщали в пленително място за лечение и отмора.
Пребиваването на Септимий Север и на Юлия Домна в Сердика, чиято продължителност сега с точност не може да бъде установена, е намерило израз както в издигнатите в чест на императора колони, така и в отсичането на многобройни монетни емисии. Сердикийската управа изразила по своеобразен художествен начин своите чувства на признателност към императорското семейство за престоя му в града, считан за израз на особено благоволение и чест.
Към тези чисто морални чувства е прибавено и материалното задоволство на значителна част от сердикийските граждани, които печелили допълнителни доходи от пребиваването на огромната императорска свита. За да поласкае самолюбието на императорската двойка, която навсякъде по време на пътуването си в източните римски провинции е почитана като най-тачените местни божества, Сердика сляла императорския култ към Юлия Домна с този към своята градска богиня.
Същият процес се проследява и върху монетите на Пауталия, Филипопол, Августа Траяна и Хадрианопол. Внимателно изследване на изображенията на Юлия Домна като градска богиня при монетите на отделните градски центрове показва някои други нови и интересни иконографски особености в представянето на нейния отличителен белег — крепостната корона. На пръв поглед във всички случаи тя е с еднаква форма — т.е. съставена от крепостни стени, фланкирани от кули, увенчани със зъбери.
При монетите на Пауталия и на Сердика обаче двете странични кули са с по три зъбера. Крепостната стена, която ги свързва, е ниска, изградена от големи, профилирани каменни блокове, чиито очертания, въпреки миниатюрния размер на изображенията, ясно се забелязват. Неголямата височина на стените при Пауталия е компенсирана от острите зъбери, с които завършва горната площадка — т. нар. „бойна пътека". При монетите на Филипопол страничните кули са вече не с три, а с пет зъбера.
Стените са високи и също завършват със зъбери. Отбелязаните различия във формата на градските стени и кули при еднотипните монети на Пауталия, Сердика и Филипопол навеждат на мисълта, че навсякъде крепостните стени в короната на Юлия Домна като градска богиня — покровителка на съответния град, представят не лишен от индивидуалност обичаен тип, а различни отбранителни съоръжения.
Възпроизвеждането им е целяло да свърже анонимната градска богиня, охарактеризирана с портретните черти на Юлия Домна, с познатия на съответното население декор на града. Така, по художествен път, човек е получавал представа за една своя богиня, свързана със защитата на „домашните" градски стени и кули.
Възпроизвеждането им е целяло да свърже анонимната градска богиня, охарактеризирана с портретните черти на Юлия Домна, с познатия на съответното население декор на града. Така, по художествен път, човек е получавал представа за една своя богиня, свързана със защитата на „домашните" градски стени и кули.
Подобно на монетите на Пауталия и на Филипопол, и сердикийските монети не възпроизвеждат като самостоятелен монетен тип изображенията на укрепителни съоръжения, осигурявали спокойното съществуване на проспериращия град. Изгледът на дебелите сердикийски стени, изградени от едри каменни блокове, фланкирани от масивни кръгли кули със зъбери, е запазен само в малката крепостна корона, увенчаваща един загадъчен женски образ — този на Юлия Домна, като градска богиня на Сердика.
Изминалите столетия са покрили със забрава портретните черти на отдавна живялата владетелка. Нейният вечно млад, пленителен женски образ, увенчан от крепостните стени на антична Сердика, е вплетен в композицията на столичния герб. Монетното изображение на крепостни стени, фланкирани от кръгли кули със зъбери, пресъздава укрепленията на антична Сердика, които в тяхната цялост достигат до нас единствено чрез крепостната корона на Юлия Домна като Сердикийска богиня покровителка.
ЛЪВОВ МОСТ
Лъвовият мост е построен на мястото на т.нар. “Шарен мост” през 1889 –1890 г по проект на инж. Прошек. Името му идва от поставените в четирите му края лъвски бронзови фигури, изработени през 1891 във виенската фирма “Вагнер”. Парапетите на моста са от гранит. Мостът е архитектурен и художествен паметник на културата.
ОРЛОВ МОСТ
Орлов мост е построен през 1890-1891 г. по проект на инж. Прошек. Той е завършек на централното историческо направление бул. “Цар Освободител” и фланкира входа на Борисовата градина. Орлов мост е един от първите монолитни мостове, строени в София след Освобождението. Върху масивни каменни колони по четирите му страни са поставени четири орела с разперени криле.
Орлов мост е построен през 1890-1891 г. по проект на инж. Прошек. Той е завършек на централното историческо направление бул. “Цар Освободител” и фланкира входа на Борисовата градина. Орлов мост е един от първите монолитни мостове, строени в София след Освобождението. Върху масивни каменни колони по четирите му страни са поставени четири орела с разперени криле.
Парапетите на моста са с богато орнаментирани чугунени решетки. През 1970 г. във връзка с разширението на бул. “Цариградско шосе”мостът беше разширен във връзка с като северната му част се измести.
ПЛОЩАД БАНСКИ
Площадът е едно от най-старите и важни в градоустройствено отношение места в центъра на София. В неговото изграждане присъстват важни за историческото развитие на града паметници на културата като джамията “Баня Баши” , Централна минерална баня и Централни хали. Там се намира и минералният извор на града, който е бил каптиран още през I в. и е служил на софиянци до 1912 г. Под площада се намират археологически останки от римския период на София.
При реконструкцията на площада през 2004 г. беше възстановен красивия фонтан /дело на скулптора Г. Бакърджиев/ и историческото озеленяване. Едно от атракциите на площада е експонирането на малка средновековна турска баня в северозападния му край. Площад “Бански” има статут на историческа градина като паметник на културата.
ЦЕНТРАЛНА МИНЕРАЛНА БАНЯ
Сградата на Централна минерална баня е построена през периода 1905 –1910 г. по проект на архитектите П. Момчилов и Фр. Грюнангер. Тя се явява едно от върховите постижения на българската архитектура като фасадните решения и интериора са в духа на “националния стил”, или също така наричан “неовизантиката”.
Банята функционира до 1988 г., след което дълго време е безстопанствена и през 1998 г. с решение на Столичен общински съвет и й отредена нова функция – Музей за история на София. Северното крило остава с традиционните си функции и активното използване на минералната вода.
През периода 1998 – 2008 г. са извършени множество архитектурно-строителни и консервационно-реставрационни работи по адаптацията на банята за музей, но все още сградата не е отворена с новата ти функция. Централна минерална баня е архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
ЦЕНТРАЛНИ ХАЛИ
Сградата на централните хали е построена в периода 1902-1905 по проект на архитект Наум Торбов. Тя има важна композиционна роля в изграждането на архитектурния ансамбъл “площад Бански ” – улица “Пиротска” – бул. “Мария Луиза”. Явява се един от емблематичните образци на българския стил “неовизантика” в архитектурата от началото на XX в.
Фасадите са много богати на каменна пластика и други елементи на архитектурно-художествен синтез. Халите бяха основно реконструирани и отвориха повторно врати за гражданите на София през 2001 г.
В сутерена са запазени и експонирани археологически останки от римския период на София. Халите са архитектурен паметник на културата от местно значение.
СУ “СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”
Сграда на Софийския университет е строена на три етапа в продължение на почти половин век. Първоначалната сграда, т. нар. ”ректорат” е по проект на архитектите Бреасон, Н. Лазаров и Г. Ненов, Й. Миланов и обхваща периода 1907-1920 г. Разширението на южното крило се реализира през 1940 –1952 г. по проект на арх. Л. Константинов.
Сегашният вид на университетския комплекс се формира след завършването на северното му крило през периода 1972 –1985 г. В интериора и по фасади, сградата е богата на архитектурно-художествен синтез. Тук са работили изтъкнати български скулптури и художници като Парашчук, Шиваров, Ив Пенков. Сградата на Софийски университет е архитектурен, исторически и художествен паметник на културата от национално значение.
НАРОДНА БИБЛИОТЕКА “СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИ”
Строителството на народна библиотека “Св.Св. Кирил и Методи” започва през 1942 по проект на архитектите Д. Васильов и Ив. Цолов. Сградата е завършена след войната през 1954 г. Монументалната сграда е изградена в духа на неокласиката и е дело на едни от най-талантливите български архитекти, оставили трайни следи в историята на архитектурата. Библиотеката е архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
ГАЛЕРИЯ ЗА ЧУЖДЕСТРАННО ИЗКУСТВО
Галерията за чуждестранно изкуство е построена на мястото на бившата държавна печатница (Прошекова), разрушена при бомбардировките през 1943 г. През 1980 г по проект на големия български архитект Н. Николов след изграждането на галерията за чуждестранно изкуство, най-после се затваря северната рамка на площад “Александър Невски”, което допринася за по-доброто възприемане на площадното пространство.
Оттогава галерията е едно от най- важните средища на столичния културен живот. Самата сграда не е паметник на културата.
НАЦИОНАЛНА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ
Сградата на националната художествена галерия се намира на мястото на бившия конак на румелийското бейлербейство. Веднага след Освобождението 1878 г. започва неговото преустройство като разширенията на сградата целят създаването на представителен княжески дворец, изграден по най-добрите образци на европейската архитектура.
По проектите работят архитектите Фр. Грюнангер и Румпелмайер. След 1944 г. сградата на двореца се ползва като национална художествена галерия и етнографски музей, като нивото й към площада е изкуствено задигнато. Интериорите са изключително богати на архитектурно-художествен синтез.
Сградата на НХГ е исторически, архитектурен и художествен паметник на културата ат национално значение.
СОФИЙСКА ГРАДСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ
На 22 октомври 1928 г. с разпоредба на Столичния общински кмет ген. Владимир Вазов се създава музей с три отдела: музей, библиотека и архив. Обособяването на картинна галерия е част от дейността на музея.
През 1948 г. част от фонда на галерията е прехвърлен в новообразуваната Национална художествена галерия. Като самостоятелна институция СГХГ се обособява през 1952 г. През 1973 г. й е предоставена сградата на бившето градско казино. Официалното откриване на експозицията е през 1977 г.
Самата сграда в която е разположена сега СГХГ (бившето казино) е строена през 1908 г. по проект на арх. Н. Торбов. Разширявана е през 1940 и възстановяната след бомбардировките от войната отново през 1948 г. СГХГ е важен културен център в живота на столицата. Сградата е архитектурен паметник на културата.
СГРАДАТА НА БАН
Сграда на БАН е строена през 1926 г. по проект на архитектите Овчаров и Йорданов. Първоначално тя се ползва от Министерството на външните работи. Сградата има първостепенно градоустройствено местоположение като формира северната рамка на площад “Народно събрание“.
Главния вход към площада е акцентиран от скулптурна група със символите на науката и изкуството, създадена от скулптура Шиваров. Сградата на БАН е архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
СГРАДАТА НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
Сградата на Народното събрание е строена на три етапа. Първоначалният проект от 1884 г. принадлежи на архитект К. Йованович. Сградата е тържествено осветена на 25 ноември 1884 в присъствието на княз Батемберг, патриарх Климент и Министър председателя Стамболов.
По-късно през 1896-1899 г. арх. Й. Миланов построява двуетажното северно крило, а през 1925 г. арх. П. Койчев започва изграждането на триетажното крило, което оформя окончателно сградата към площад “Александър Невски”.
В интериора сградата на Народното събрание е много богата на архитектурно-художествен синтез. Облицовъчните материали и обзавеждането са били внесени навремето от Австро-Унгария. Сградата има важно значение в композицията на площад “Народно събрание”.
Многократно са била извършвани архитектурно-строителна и консервационно-реставрационни работи както по фасадите, така и по интериора на сградата. Тя е исторически, архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
БЪЛГАРСКА НАРОДНА БАНКА
Сградата на БНБ е построена в периода 1934 – 1939 г. по проект на архитектите Ив. Васильов и Д. Цолов. Счита се за един от шедьоврите на българския модернизъм и едно от най-сполучливите решение на съседство между два исторически периода – средновековната Буюк джамия (сега комплекса на Археологическия музей) и съвременната архитектура.
В интериора банката е богата на архитектурно-художествен синтез със своите дърворезби, метални декоративни решетки, скулптурни фигури и стъклописи. Авторите на стенописите са Ив. Пенков и Д. Узунов.
Сградата на БНБ е архитектурен и художествен паметник на културата от национално значение.
БОРИСОВА ГРАДИНА
Борисовата градина е един от трите резервата на територията на София. Тя е паметник на градинското и парково изкуство от национално значение. Най-значителното събитие през годините след Освобождението на България в областта на градинската дейност се счита създаването на сегашната Княз-Борисова градина.
През 1882 г. столичния кмет Иван Хаджиенов довежда от Букурещ швейцарския градинар Даниел Неф. През пролетта на 1882 г. той изработва първия план на градината и организира разсадник.
През 1884 г. Неф започва изграждането на градината. Първоначално са били засадени акациеви дървета, оформени са лехи с цветя, малко езеро и всичко е било оградено с жив плет от дъб и глог.
През 1885 г. Пепиниерата, както са я наричали тогава вече е оформена като градина, а през 1886 г. е имала площ от 30 хектара с четири основни алеи.
През 1906 г. за управител на градските градини и паркове в София е назначен елзасецът Йосиф Фрай. Той преустройва парка въз основа на изработения от него втори план, доразвиващ идеята на Д. Неф.
От 1934 г. за управител на службата „Градини и паркове" в София е назначен българският специалист - градинар Георги Духтев. Благодарение на него и на тогавашния кмет на града инж. Иван Иванов в парковото дело на столицата настъпва подем. Княз-Борисовата градина е планирана и в голямата си част реализирана по схеми, заимствани от образци на австро-германския парков барок.
Яснотата на нейната композиция, съвършенството на пропорциите на пространствата, прецизно избраният и композиран растителен материал я правят образец и паметник на българското градинско и парково изкуство, обявен през 1986 г. На територията на парка се намират мемориални бюст-паметници на видни български исторически личности, които също имат статут на паметници на културата.
ДОКТОРСКА ГРАДИНА И ПАМЕТНИК
Докторският паметник е издигнат в памет на загиналите медицински чинове, участвали в Руско-турската освободителна война (1877-1878) година. Строен е през 1882 –1884 година от италианския майстор Фарабоско, по проект на арх. Томашек. . По четирите страни на паметника са изписани имената на селищата, където са водени най-големите сражения.
Западната страна е отредена на Плевен, източната – на Пловдив, северната – на Шипка и южната – на с. Мечка. В средата на западната страна е вградена древната емблема – символ на лечителя: “Змия, увита около чаша”. Отдолу с големи метални букви е изписано: “Медицинскимъ чинамъ погибшимъ въ турецкую войну 1877-1878”. За съжаление днес липсват металните венци, които обграждаха надпис.
Красивата градина около Докторския паметник е оформена по-късно, около 1930 година, като дендрариум - от множество дървесни и храстовидни видове. Алеите на “Докторската градина” се събират край паметника.
В североизточната й част е организиран лапидариум – експонирана археология от римския период на Сердика.
КАТЕДРАЛЕН ХРАМ “СВ. АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ”
Храм-паметник “Александър Невски” е строен в периода 1904 –1912г. по проект на руския архитект Ал. Померанцев. Решение за неговото изграждане е взето от Народното събрание във Велико Търново през 1879 г. като знак на признателност към руските освободители. Храмът е осветен чак през 1924 г.
Храм-паметник “Александър Невски” е строен в периода 1904 –1912г. по проект на руския архитект Ал. Померанцев. Решение за неговото изграждане е взето от Народното събрание във Велико Търново през 1879 г. като знак на признателност към руските освободители. Храмът е осветен чак през 1924 г.
По неговото изграждане участват изтъкнати български и руски архитекти П. Момчилов, Ю. Младенов, Я. Шамарджиев, Г. Лазаров. Декоративната и стенописна украса е дело на художниците В. Васнецов, В. Савински, А. Митов, Ст. Иванов, А. Белковски и др.
В криптата се намира една от най-ценните в България експозиция от икони. Храм-паметникът е архитектурен, мемориален и художествен паметник на културата от национално значение.
ЦЪРКВА “СВЕТА СОФИЯ”
Църквата “Света София” е една от малкото запазени късно християнски базилики по българските земи. Тя е строена през VI в. на мястото на по-рани църкви от IV и V в. В края на XIV е била преустроена в джамия с минаре. Претърпяла е земетресенията през 1818 и 1858 г.
Наред с църквата “Свети Георги” тя е една от най-старите и ценни исторически обекти на София от римския й период. Разположена е в центъра на най-святото място на многовековния град – т.н. “Сердикийски некропол”. Под цялата църква се намира нейното археологическо ниво, състоящо се от антични гробници, чиито експониране предстои. Църква “Света София” е археологически и архитектурен паметник на културата от национално значение.
БОЯНСКА ЦЪРКВА
Боянската църква и прилежащата й територия, като паметник на културата се явява третия архитектурно-исторически резерват в София. Самата църква е единственият паметник на културата за Столична община, който от 1979 г. е вписан в Световната листа на културното наследство.
Боянската църква има изключително висока културно-историческа стойност по отношение на стенописната си украса в интериора. Църквата е датирана към XI –XII в. и има три строителни периода през вековете, като е била пристроявана и разширявана през XIV, XVI, XIX в.
Висока й значимост се дължи на запазените и реставрирани уникални стенописи от XI, XII, XIII,XV XIX в. Счита се, че най-ранните стенописи в църквата предхождат по датиране и художествени качества постиженията на ранния италиански ренесанс.
Боянската църква понастоящем е филиал на Националния исторически музей и след реставрация от 2007 г. отвори врати за софиянци и гости на столицата. Тя е архитектурен и художествен паметник от световно значение.
ЦЪРКВА “СВЕТА НЕДЕЛЯ”
Сегашната църква “Света Неделя” е построена през 1930 г. по проект от архитектите Ив. Васильов и Д. Цолов. На нейното място е имали две по-стари църкви от XVIII и XIX в. През 1856 е построена нова по-голяма църква с училище и две кули, която съществува до историческия атентат през 1925 г.
При новия проект са запазени размерите на възрожденската църква, с известно разширение на изток. В северната нартика на сегашната църква е гроба на софийския митрополит Партений, а в южната- на екзарх Йосиф I.
Църквата е стенописвана в периода 1971 –1973 от художниците К. Йорданов, Г. Георгиев, Д. Балкански, Н. Ростовцев и др. Иконостасът след 1925 г. е изработен от Ив. Травницки. Интериорът на църквата е много богат на архитектурно-художествен синтез.
Под църквата се намират археологически останки от голяма обществена сграда (преториум) от римския период на София. Църквата е архитектурен, исторически и художествен паметник на културата от местно значение.
ЦЪРКВА “СВЕТИ ГЕОРГИ” /РОТОНДА/
Църквата е най-стария запазен и експониран паметник на културата в София. Сградата многократно е сменяла своята функция. Първоначално е била построена за мавзолей ( мартириум), през III – IV в.
Била е също и обществена сграда и част от археологическия комплекс, експониран на открито в двора на хотел “Шератон”. По време на Възраждането служи за православен храм и има силно променен външен вид.
Интериорът на църквата е изключително богат на архитектурно-художествен синтез. Интерес представляват реставрираните стенописи от XVI, XVII и XIX в. Църквата е архитектурен, археологически и художествен паметник на културата от национално значение.
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ
Буюк (Голямата) джамия e най-старата запазена постройка в София от средновековния период на града. Както е било обичай за османското строителство, около джамията е имало и други сгради: хан, медресе, водохранилище и чешма. По време на руско-турската война изоставената джамия е била превърната в болница.
В края на 1879 г. Министерството на Народното просвещение я предоставя на сформираната месеци преди това библиотека, към която “се предполага да се уреди музей за старини”. Официалното откриване на библиотеката в джамията е на 2 март 1880 г.
През 1938-1940 г., след завършването на новите крила, е извършен първият след 1900 г. основен ремонт на джамията и разпределението на помещенията добива настоящия си вид. Музейната сграда е силно разрушена по време на бомбардировките над София през 1943 г.. Едва през 1948 г.
Музеят отново отваря вратите си за публика. През 1999-2000 г. южният лапидариум и дворът пред него са преустроени в арт - кафе и сега е едно от любимите места за софиянци...OP+
